МЦ Радост

0888400800

"Животът е твърде ироничен. Дава ти тъга, за да разбереш какво е щастието; шум, за да се насладиш на тишината и отсъствие, за да оцениш присъствието."

Ерих Мария Ремарк

Биохимични изследвания

ХОЛЕСТЕРОЛ
Холестеролът е липидно вещество с изключителна важност за организма, тъй като се включва в състава на клетъчните мембрани. В кръвта холестеролът се транспортира под формата на холестеролови естери и свободен холестерол в състава на липопротеините. Най-богатият на холестерол липопротеинов клас са липопротеините с ниска плътност /LDL/, които представляват плазмени холестеролови депа, от където тъканите биха могли да набавят необходимия им холестерол чрез синтезата на специфични рецептори.
Рецепторните пътища са два: класически – с обратен контрол върху собствената продукция на холестерол чрез подтискане на ключовия синтезен ензим ХМГ-КоА-редуктаза и подтискане продукцията на рецептора след поемане на необходимото количество холестерол и втори - “scavenger” механизъм – чрез него се поема преди всичко т. нар. модифициран холестерол и липсва обратен контрол, което води до пренасищане с холестерол и има пряко отношение към процесите на атерогенеза.

Клиничните индикации за изследване са:

Две седмици преди изследването е необходимо да се изключи приемането на лекарствени средства, които повлияват липидната обмяна. Изследването се провежда сутрин на гладно, след 12 - часово (нощно) гладуване. 2 – 3 дни преди изследването да се приема бедна на мазнини храна и поне 24 - часово изключване на алкохол от храната.

Референтни граници:

Повишени стойности на холестерол се установяват при:

Понижени стойности на холестерол се установяват при:


ТРИГЛИЦЕРИДИ

Триглицеридите предствляват естери на глицерола с мастни киселини. Те са един от основните източници на енергия за организма. Голяма част от тях се усвояват алиментарно, а друга част е с ендогенен произход. В кръвта транспорта им се осъществява в състава на липопротеините, където се подлагат на действието на ензима липопротеинлипаза и претърпяват хидролиза до глицерол и мастни киселини и по този начин могат да се усвоят от клетките, имащи нужда от триглицериди.

Клиничните индикации за изследване на триглицериди са:

Две седмици преди изследването е необходимо да се изключи приема на лекарствени средства, които повлияват липидната обмяна. Изследването се провежда сутрин на гладно, след 12 часово (нощно) гладуване. 2 – 3 дни преди изследването е препоръчително да се приема бедна на мазнини храна и наличие на поне 24 - часово изключване на алкохол от храната.

Референтни граници

Повишени стойности на триглицериди се установяват при:

Понижени стойности на триглицериди се установяват при:


HDL-ХОЛЕСТЕРОЛ

HDL-холестеролът подпомага отстраняването на липидите от тялото чрез свързването му с тях и пренасянето им до черния дроб за елиминиране. Този холестерол се нарича още „добър холестерол”. По-високите нива на HDL-холестерол могат да понижат риска от развитие на инфаркт и инсулт. LDL- холестерол – пренася голямо количество липиди и малко количество протеини от черния дроб към други части на тялото. Този холестерол се нарича още „лош холестерол”. По-високите нива на LDL-холестерол може да повишат риска за развитие на инфаркт и инсулт. VLDL-холестерол – съдържа минимално количество протеин. Основната му роля е свързана с разпространението на триглицеридите, образувани в черния дроб. Високите нива на VLDL-холестерол могат да доведат до запушване на артериите и до повишаване на риска за развитие на инфаркт и инсулт.

Клиничните индикации за провеждане на изследването HDL-холестерол са:

Две седмици преди провеждане на изследването е необходимо да се изключи приема на лекарствени средства, които повлияват липидната обмяна. Изследването се провежда сутрин на гладно, след 12 - часово нощно гладуване. 2 – 3 дни преди изследването е препоръчително да се приема бедна на мазнини храна и наличие най-малко на 24 - часово изключване на алкохол от храната.

Референтни граници

Повишени стойности на HDL-холестерол се установяват при:

Понижени стойности на HDL-холестерол се установяват при:


ОБЩ БИЛИРУБИН

Билирубинът е главния пигмент на жлъчния сок. Ежедневно в човешкия организъм се образуват около 250-300 mg билирубин. 80-85% от билирубина произхожда от разрушаването на хемоглобина, останалите 15-20% са резултат от разграждането на цитохромите, миоглобина и каталазите. Индиректният (неконюгиран) билирубин, който е свързан с плазмения албумин, се произвежда в ретикулоендотелната система, купферовите клетки на черния дроб, слезката и костния мозък. Той е мастноразтворим и токсичен. С помощта на ензима глюкуронилтрансфераза билирубинът се конюгира с глюкуронова киселина в микрозомите на чернодробните паренхимни клетки. Директният (конюгиран) билирубин е водноразтворим и се екскретира през бъбреците.

Клиничните индикации за изследване на общ билирубин са:

Референтни граници

Повишени стойности на общ билирубин се установяват при:


ГЛЮКОЗА

Въглехидратите снабдяват организма с глюкоза. Глюкозата е най-важният монозахарид в кръвта. Тя е незаменим източник на енергия, който поддържа клетъчната функция. Свободната глюкоза е основен транспортен метаболит на въглехидратите в кръвната плазма, а фосфорилираната глюкоза е основната вътреклетъчна форма. Дневната потребност от глюкоза при обичаен хранителен режим е около 350 g. За покриване на енергийните разходи на мозъка и еритроцитите в състояние на покой са необходими 180 g въглехидрати. След приемане на храна с високо съдържание на въглехидрати кръвната глюкоза може да се повиши до 7.72-8.89 mmol/l, след което в продължение на 3-4 часа отново се нормализира. При обичайни условия около 2/3 от приетата с храната глюкоза се поема от черния дроб, а останалата 1/3 от периферните тъкани - мускулна и мастна. В зависимост от физиологичните нужди на организма глюкозата се включва в различни обменни процеси. При излишък на глюкоза се активира синтеза на гликоген в черния дроб и скелетната мускулатура. В мастната тъкан енергията от глюкозата се оползотворява при синтеза на дълговерижни мастни киселини, които се естерифицират с глицерола. За нормалното функциониране на други клетки, органи и тъкани – еритроцити, централна нервна система, медуларната част на бъбреците, глюкозата е единствен източник на енергия. Това изисква постоянно ниво на кръвната захар, която не трябва да се понижава при изразходване и да се повишава при приемане на по-голямо количество въглехидрати. Глюкозата се използва и за синтез на кетокиселини, аминокиселини и др. Разграждането на глюкозата става по два основни пътя: гликолиза и пентозофосфатен път. При намалена концентрация на глюкозата в кръвта се мобилизира гликогена – активира се гликогенолизата в черния дроб. Глюкоза се синтезира и от невъглехидратни субстрати – глюконеогенеза. Тя се осъществява от черния дроб, а при продължителен въглехидратен глад - и от бъбреците. Регулаторен механизъм на нивото на кръвната захар е действието на хормона инсулин, който е в равновесие с глюкагона. В помощ на действието на глюкагона има редица други хормони: АКТХ, кортизол, соматотропен хормон, ТСХ, Т3 и Т4.

Клиничните индикации за изследване на кръвна захар са:

Изследването се провежда сутрин на гладно между 7 и 9 часа, след 10-12 часово гладуване, без прием на кафе.

Референтни граници:


ПЕРОРАЛЕН ГЛЮКОЗОТОЛЕРАНТЕН ТЕСТ – ГТТ

ГТТ е основен тест за установяване на нарушен глюкозен толеранс и за диагнозата захарен диабет /ЗД/. Оценява се възможността на панкреаса, при натоварване на организма с въглехидрати, да отговори с адекватна секреция на инсулин, който да доведе нивата на кръвна захар до нормални стойности.

Прилага се при:

Подготовка на пациента за провеждане на изследването:

Желателно е кръвта за изследване да бъде капилярна.

Изпълнение на теста: пациентът да е в седнало положение. Сутринта в 7-8ч. се взема кръв на гладно, след което пациентът получава 75 г. глюкоза, разтворена в 300 мл. вода и я изпива бавно в продължение на 5 мин. Кръвта за изследване се взема точно на първия и втория час от приемането на глюкоза.

Нарушен глюкозен толеранс се отчита, ако:

При инсулином, неоплазми и хиперплазия на панкреаса се установява плоска крива след натоварване с глюкоза, т. е. получените стойности са ниски.


ПЕРОРАЛЕН ГЛЮКОЗОТОЛЕРАНТЕН ТЕСТ при бременни

Тестът се провежда при съмнение за гестационен диабет – установяване на глюкозурия, хипергликемия, фамилна обремененост, наднормено тегло, преждевременно раждане, неонатална смърт, аборти и други. Кръв се взема на гладно между 7 и 8 ч. сутринта. При стойност над 6.7 mmol/l тестът не се провежда. Пациентката изпива 50 г. глюкоза, разтворена в 300 мл. вода, за 5 мин., след което се взема кръв за изследване на кръвната захар след 60 мин. и след 120 мин. При здрави пациентки стойностите са до 5.55 mmol/l на гладно, на 1-вия час – до 8.8 mmol/l и след втория час до 7.22 mmol/l. Ако се получат резултати, които не могат да изключат съмнение за диабет, тестът се повтаря през седмия месец на бременността. Гестационен диабет се приема, когато най-малко две стойности са над тези, посочени по-горе.
Немското дружество за борба с диабета препоръчва скрининг с 50 грама глюкоза за бременни от 24-та до 28-ма гестационна седмица на бременността.
При болни със захарен диабет за оценка на провежданото лечение се провежда кръвно-захарен профил. При това изследване се отчита кръвната захар в различни часове на деня. В амбулаторни условия се провежда 4-кратен профил - в 7 ч., 12 ч., 15 ч. и 18 ч. В болнични условия кръвната захар се изследва през 3 часа. От получените стойности се съди за метаболитната компенсация на захарен диабет, т. е. достигнати ли са онези прицелни стойности на кръвна захар, при които рискът от усложнения на захарен диабет е сведен до минимум.

Повишени стойности на глюкозотолерантен тест се установяват при:

Понижени стойности на перорален глюкозотолерантен тест се установяват при:


КРЕАТИНИН

Креатининът е ниско молекулно азотсъдържащо съединение. Образува се в скелетната мускулатура от креатин и креатинфосфат. Богата на протеини храна повишава креатинина до 30%, поради което е необходимо 12-часово гладуване преди провеждане на изследването. Бедната на протеини диета намалява серумния креатинин поради редуциране на вноса на аргинин и глицин, необходими за синтеза му. Креатининът се повишава при нарушена гломерулна филтрация и дава добра оценка за гломерулната функция на бъбреците. Креатининът се екскретира през бъбреците чрез гломерулна филтрация. Малки количества допълнително се секретират през тубулните каналчена на бъбреците.

Клиничните индикации за изследване на показателя са:

Референтни граници:

Повишени стойности на креатинин се установяват при:

Понижени стойности на креатинин се установяват при:


АСАТ

АСАТ (Аспартат – аминотрансфераза, наричан още Глутамат – оксалацетат – трансаминаза – ГОТ) е трансфераза с коензим пиридоксалфосфат. Трансферазите катализират прехвърлянето на аминогрупи между алфа-аминокиселини и кето-киселини. Този ензим не е органоспецифичен, а е убиквитерен. Той има най-висока активност в черен дроб, сърце, скелетни мускули, еритроцити. Половината от АСАТ се намират в цитозола, а останалата част в митохондриите. Цитозолният изоензим лесно преминава клетъчната бариера и е маркер за остро увреждане. Митохондриалният изоензим е локализиран в митохондриалната капсула и е маркер за некротично увреждане.

Клиничните индикации за изследване на АСАТ са:

Референтни граници:

Патологично повишени стойности на АСАТ се установяват при:

Понижени стойности на АСА се установяват при:

АLАТ

АЛАТ (Аланинаминотрансфераза), наричан още Глутамат – пируват – трансаминаза – ГПТ, катализира прехвърлянето на аминогрупи между алфа-аминокиселини и кето-киселини. Този ензим е органоспецифичен. Той има най-висока активност в клетките на чернодробния паренхим. В сравнение с него, в сърцето и мускулатурата има само 1/20 от ензима, а в еритроцитите само следи от ензимна активност. АЛАТ се намира 99% в цитозола. Той лесно преминава клетъчната бариера и е маркер за остро увреждане.

Клиничните индикации за изследване са:

Референтни граници:

Патологично повишени стойности на АЛАТ се установяват при:

Понижени стойности на АЛАТ се установяват при:

АЛКАЛНА ФОСФАТАЗА

Алкалната фосфатаза е хидролаза, която хидролизира различни фосфатни естери и осъществява трансфера на фосфатни радикали върху друг акцептор при алкално рН (8,4-10,5). Той е убиквитерен ензим с най-висока активност в черния дроб, кости, черва, бъбреци, плацента.

Клиничните индикации за изследване на алкална фосфатаза са:

Референтни граници:

Патологично повишени стойности на алкална фосфатаза се установяват при:

Понижени стойности на алкална фосфатаза се установяват при:

ГАМА-ГЛУТАМИЛ ТРАНСФЕРАЗА

ГГТ (Гама – глутамилтранспептидаза) е трансфераза, която участва чрез глутамиловия цикъл в трансмембранния транспорт на аминокиселини и пептиди, като пренася глутамилови остатъци от едни върху други пептиди. Той е убиквитерен ензим. Намира се в мембраните на всички клетки с усилен белтъчен обмен – черен дроб, плацента, бъбреци, тромбоцити, панкреас. Най-висока активност има в бъбреци, черния дроб, панкреас в съотношение 100:8:4.

Клиничните индикации за изследване на ГГТ са:

Референтни граници:

Патологично повишени стойности на ГГТ се установяват при:

Понижени стойности на ГГТ се установяват при:

АЛФА-АМИЛАЗА

Алфа-амилазата е синтезирана в панкреаса хидролаза, която е екзогенен храносмилателен ензим. Секретира се от екзокринни жлези. Алфа-амилазата има три вида изоензима: панкреатичен, слюнчен и два овариални. Има и една форма на макроамилаза, която представлява комплекс с имуноглобулини на пациента и има по-бавно излъчване през бъбреците. В серум и урина преобладават панкреатичният и слюнченият изоензим. При здрави жени делът на овариалният изоензим е минимален. Амилазата се излъчва през бъбреците и преминава в урината. Това е единственият ензим, чието увеличено отделяне в урината има голяма диагностична стойност. В урината максималната активност на амилазата се установява 24 часа по-късно в сравнение с тази в серума и се задържа от 2 до 5 дена, а в серума от 1 до 3 дена.

Клиничните индикации за изследване на алфа-амилаза са:

Референтни граници:

Патологично повишени стойности на алфа-амилаза се установяват при:

Понижени стойности на алфа-амилаза се установяват при:

УРЕЯ

Уреята включва около половината от азота на небелтъчната азотсъдържаща фракция. Нейният синтез се извършва единствено в черния дроб от CO2 и NH3, получен от дезаминирането на аминокиселините, и се осъществява в урейния цикъл или цикъла на Krebs-Henseleit. Уреята е нечувствителен показател за оценка на бъбречно заболяване. Концентрацията на уреята в кръвта зависи от:

Клиничните индикации за изследване на кръвна урея са:

Референтни граници:

Повишената концентрация на небелтъчните азотни фракции се нарича азотемия, а високото ниво на урея над 49.8 mmol/l, свързано с бъбречна недостатъчност, се нарича уремия или уремичен синдром. Уремията е фатално състояние, което изисква хемодиализа.


Патологично повишени стойности на урея се установяват при:

Понижени стойности на урея се установяват при:

ОБЩ КАЛЦИЙ

Калцият е широко разпространен катион в организма, както в клетъчното, така и в извънклетъчното пространство. В организма на възрастен човек с тегло 70 кг се съдържат 25 до 35 mol калций, от които 99% са основен градивен елемент в костната тъкан, само 1% се намира в клетъчното и извънклетъчното пространство. Биологичното значение на калция се определя от неговото въздействие върху нервно-мускулната възбудимост и пропускливостта на клетъчните мембрани, участвува в екзокринна и ендокринна функция на организма, в кръвосъсирването и др.

Клиничните индикации за изследване общ калций са:

Референтни граници

Патологично повишени стойности на калций се установяват при:


КАЛИЙ

Калият е главният катион на вътреклетъчното пространство. 98% от общото количество на калий се намира в клетките и само 2% в извънклетъчното пространство. Калият има съществено значение за регулиране на клетъчния метаболизъм, особено чрез регулиране на ензимните процеси, електрическата активност на клетката и нервно-мускулната възбудимост. При хипокалиемия възбудимостта е понижена, а при хиперкалиемия – повишена. Поради това промените в серумното ниво на калий могат да доведат до сериозни и опасни за живота нарушения в сърдечната дейност и промени в скелетната и гладката мускулатура.

Клиничните индикации за изследване на калий са:

Референтни граници:

Патологично повишени стойности на калий се установяват при:

Патологично понижени стойности на калий се установяват при:

ПИКОЧНА КИСЕЛИНА

Пикочната киселина представлява краен продукт от разграждането на пуриновите бази (аденозин и гуанозин) в организма. Образуването на пикочната киселина се осъществява главно в черния дроб. Малка част от пурините се внася с храната (тъмни меса, дивеч, черен дроб, бъбреци, стриди). В кръвната плазма пикочната киселина се намира почти изцяло (96,8%) под формата на натриеви урати. При обичайното рН на кръвта уратите са относително неразтворими и при концентрация над 430 mmol/l плазмата е наситена, при което могат да се образуват уратни кристали и преципитати в тъканите. При здравия човек съществува определено равновесие между образуване и екскреция на уратите. Общото ниво на урати в организма е около 6 mmol, 70% от които се отделят ежедневно. Около 85% (2/3) от дневната екскреция на пикочната киселина става с урината. Останалата 1/3 се излъчва през червата, където се разгражда и превръща в алантоин под действие на чревни бактериални урикази.

Клинични индикации за изследване на серумната концентрация на пикочна киселина са:

Важно изискване е предния ден преди изследването да не се приема храна, богата на пурини (черен дроб, бъбреци, стриди и др.)

Референтни граници:

Повишена концентрация на пикочна киселина в серум (хиперурикемия) се установява при:

Повишената концентрация на пикочната киселина е важен рисков фактор на ИБС.

Намалена концентрация на пикочна киселина в серум (хипорурикемия) се установява при:

КРЕАТИНКИНАЗА (КК)

Креатинкиназата катализира преноса на макроергична фосфатна връзка от АТФ върху мускулния креатин, превръщайки го в креатинфосфат. Има висока активност в цитоплазма и митохондрии на мускули, мозък и др. тъкани.

Клинични индикации за изследване на креатинкиназа:

Референтни граници:

Патологично повишени стойности на креатинкиназа се установяват при:

ЖЕЛЯЗО

Общото съдържание на желязо при възрастен човек е около 0.7 mmol/kg тегло при жени и около 0.97 тегло при мъже или за средно тегло на човек от 70-80 kg количеството на серумното желязо е 63-72 mmol (3.5-4.5 g). В организма желязото постъпва с храната. Дневната нужда е около 1 mg. Тя нараства при повишени изисквания на организма като: бременност, лактация, жени в репродуктивна възраст, анемия и др. Преобладаващата част от телесното желязо (62-66%) се намира в червените кръвни клетки, включено в хемоглобина. Около 14-16% се съдържа в миоглобина и в редица ензими на електронния трансфер. Поради участието си в различни биологични процеси, това желязо се определя като функционално. Другите 20-30% от общото желязо в организма е отложено главно в черния дроб (1/3) и костния мозък (1/3), а останалото количество – в далака и другите тъкани. Това е резервно желязо. То се отлага или под формата на феритин – разтворим ферипротеин, или като неразтворимия хемосидерин (железен оксид). Хемосидеринът играе важна роля при патологично натрупване на желязо (хемохроматоза). Феритинът е основна форма за съхраняване на резервното желязо. Въпреки че феритинът се намира в тъканите, малък процент от него се установява в плазмата, където концентрацията му е пропорционална на тъканната концентрация. Измерването на серумното му ниво директно показва количеството на резервното желязо. Понижаване на нивото му се установява при латентен железен дефицит, като стойности под 10 µg/l са указание за желязонедоимъчна анемия.
Свободното желязо е силно токсично и относително неразтворимо, поради което цялото количество в плазмата е свързано с транспортния белтък трансферин (Tf)-транспортно желязо. Tf е бета-глобулин, който се синтезира в черния дроб. Около 1/3 от общото количество на Tf е свързано с желязо. Количеството желязо, което води до пълно насищане на серумния Tf, се нарича тотален желязосвързващ капацитет (ТЖСК). ТЖСК е равен на концентрацията на Tf в кръвния серум и изразява неговата потенциална възможност за свързване на свободно желязо до пълното си насищане. Разликата между общия желязосвързващ капацитет и актуалната концентрация на желязото се означава като свободен (латентен) жезязосвързващ капацитет (СЖСК). Циркулиращото желязо се оценява най-добре чрез изчисляване на трансфериновото насищане. Желязото от депата е в непрекъснат обмен с плазменото желязо. След отдаване на желязото във вътреклетъчното пространство, Tf отново се освобождава в междуклетъчната течност.

Референтни граници:

Патологично повишени стойности на серумното желязо се установяват при:

Хиперсидеремия.
1. Хепатогенна хиперсидеремия:

2. Хематогенни хиперсидеремия – хемолитични състояния:

3. Хемохроматоза:

4. Повишен внос (прилагане на железни препарати, чести хемотрансфузии).

Патологично понижени стойности на серумно желязо се установяват при:

Хипосидеремия.
1. Недостатъчен внос с храната;

2. Намалена резорбция на желязо - малабсорбционни синдроми, ахилия, състояния след резекция на стомаха или червата;

3. Повишено включване на желязо в клетките:

4. Повишена загуба на желязо:

5. Повишена загуба на трансферин – нефрозен синдром (масивна протеинурия), ексудативна ентеропатия.

Промени в нивото на ТЖСК:

Намалена концентрация на ТЖСК е индикатор за:

Увеличен ТЖСК при ниско ниво на серумното желязо е индикатор за:

НАТРИЙ

Натрият има основно значение за поддържане на осмолалитета на екстрацелуларната течност. Натрият обуславя транспорта на някои органични вещества през клетъчните мембрани, АКР на кръвта, активността на някои ензими и др. Нивото на натрия при здрави възрастни лица е приблизително 55 mmol/kg. 1/3 от него е свързана с кристалната структура на костите, а останалите 2/3 са в непрекъснат обмен между телесните пространства. Натрият е основният катион на извънклетъчната течност (~98%) и само 2-3% – е в клетките. При балансиран хранителен режим дневно се приемат 2-6 g натрий. В крайната урина се отделя под 1% от филтрирания натрий.

Клинични индикации за изследване на натрий са:

Референтни граници:

Патологично повишени стойности на натрий се установяват при:

Хипернатриемия.
1. Хипернатриемия /с хипертонична дехидратация/:

2. Повишен прием или задръжка на натрий:

3. Хронична бъбречна недостатъчност - олигуричен стадий;

4. Други причини: бременност, лекарства (НСПВС, алфа-метилдопа, резерпин и др.)

Патологично понижени стойности на натрий се установявт при:

Хипонатриемия.
1. Извънбъбречни загуби на натрий. Загубата на натрий надвишава тази на водата (хипонатриемия с хипотонична дехидратация);

2. Загуба на вода и натрий през бъбреците. Загубата на натрия надвишава тази на водата (хипонатриемия с хипотонична дехидратация);

3. Бъбречна задръжка на вода и натрий, като задръжката на вода надвишава тази на натрия;

4. Извънбъбречна задръжка на вода и натрий, като задръжката на вода надвишава тази на натрия (хипонатриемия с хипотонична хиперхидратация):

5. Изолирана задръжка на вода (хипотонична хиперхидратация).

ХЛОРИДИ

Хлоридът (Cl-) е главен анион на извънклетъчната течност. Количеството на Cl- в организма е около 30-35 mmol/kg телесна маса. Около 88% от това количество се намират в извънклетъчната течност и само 12% – във вътреклетъчното пространство. Ежедневния прием на Cl- е 120-260 mmol. 98% се отделя през бъбреците, около 2% през червата и под 0.5% с потта. Cl- следва промените в концентрацията на натрия. Поради връзката му с натрия основната функция на Cl- е подържане на водния баланс и на осмотичното налягане. Известна диспропорция в промените на Cl- спрямо натрия се наблюдава при нарушение в алкално-киселинния баланс. При серумна концентрация на натрий в референтни граници при метаболитна ацидоза нараства концентрацията на Cl- в серума поради намалена концентрация на бикарбонати. При метаболитна алкалоза серумното ниво на Cl- се понижава поради повишения дял на бикарбонати.

Референтни граници:

Патологично повишени стойности на хлориди се установяват при:
Хиперхлоридемия.

Патологично понижени стойности на хлориди се установяват при:
Хипохлоридемия.

НЕОРГАНИЧЕН ФОСФАТ

Фосфатът е предимно вътреклетъчен анион. Основната част на фосфата в организма – около 80% се намира в костите и е под формата на хидроксиапатит. Останалите 20% са включени във фосфолипиди, нуклеотиди, фосфопротеини, нуклеинови киселини, макроергични съединения. В извънклетъчната течност се намира много малка част, която се означава като “неорганичен фосфат”. Неорганичният фосфат е транспортна форма, посредством която се резорбира фосфор за нуждите на организма, която се пренася между органите и клетките и под която форма фосфорът се отделя от организма. Фосфатът се филтрира през гломерулите и 80-90% от него се реабсорбира обратно в проксималните тубули на бъбреците. Тубулната реабсорбция на фосфат зависи от няколко фактора: паратхормонът, естрогените и кортикоидите я намаляват, СТХ я повишава. Витамин Д повишава концентрацията на фосфатите в кръвта посредством повишаване на чревната резорбция и тубулна реабсорбция. Чревната резорбция се стимулира и от цитрати, а се потиска от алуминий, цианиди и най-вече от повишен внос на калций. Значението на фосфата за организма е преди всичко като съставна част на кости, макроергични съединения, нуклеинова киселина, фосфопротеини и фосфолипиди. От значение е и неговото буферно действие в биологичните течности и участието му в метаболитните процеси.

Клинични индикации за изследване на неорганичен фосфат са:

Референтни граници:

Патологично повишени стойности на неорганичен фосфат се установяват при:

Патологично понижени стойности на неорганичен фосфат се установяват при:

ОБЩ БЕЛТЪК

Белтъците се намират във всички клетки и течности на организма. Те са основната част на азотсъдържащите съединения. Те се делят на прости белтъци (протеини) – изградени само от алфа-аминокиселини, и сложни белтъци (протеиди), които влючват белтъчна и небелтъчна съставка, наречена простетична група. Белтъците изпълняват няколко основни функции:

1. Те са градивни съставки на клетъчните и междуклетъчни структури - пластична функция;
2. Белтъците са молекулен субстрат за осъществяване на генетична информация;
3. Хомеостазна функция;
4. Съкратителна функция;
5. Източник на енергия;
6. Защитна и транспортна функция.

Преобладаващата част от плазмените белтъци се синтезират в черния дроб. Общият серумен белтък включва всички белтъци в кръвта без тези на кръвните клетки, на хемоглобина и без фибриногена.

Клинични индикации за изследване на общ белтък са:

Референтни граници:

Патологично повишени стойности на общ белтък се установяват при:

Патологично понижени стойности на общ белтък се устаноняват при:

« Обратно

Този сайт използва „бисквитки“, за да подобри Вашето преживяване като посетител. Информацията, свързана с „бисквитките“, не се използва, за да Ви идентифицира лично. С приемането Вие ни съдействате да направим сайта по-функционален и полезен за Вас. Повече по въпросите за защита на личните данни можете да прочетете тук.

Съгласен съм